Библиотека "Съвременни български любовни романи"

Очите…, онези пролетните, които топлят.

Очите…, онези есенните, които изгарят.

Достатъчни ли са осем години, за да забравим?

Да изтрием от ума си онази първа среща, с нейните кратки, но красиви разговори, онзи неочакван, изучаващ поглед… И да заровим дълбоко чувствата, които изпитахме за първи път… За да повярваме, че можем да продължим, сякаш нищо не се е случило? Какво да сторим, че огънят, който запалихме в телата си, толкова отдавна, толкова млади, да не изгасне?

Това се питат Мартина Стоянова и Христо Бонев, младата журналистка с ирисите, обагрени в есенни нюанси, и художникът с пролетните очи. И докато си спомнят за миналото в гимназията осем години по-късно, двамата създават нови, различни и неочаквани спомени.

– Веднъж един човек ми каза – започва да говори той с глас, напомнящ на сладко-горчиво кафе с канела и много мляко, – че дори разбитите сърца могат да обичат. Твоето е разбито, моето – също. И въпреки това…

– …те обичат – довършва вместо него тя.


За автора:

Ако ме видиш в тълпата, ела и ме заговори. Няма да те отпратя, няма да те пренебрегна. Ще ти се усмихна, ще ти кажа „Здравей“… и нека заедно да започнем да обсъждаме нашите светове, животи, съществуване, мечти. Първоначално може би няма да смея да те погледна в очите, страхувайки се да не премина границата от 3,3 секунди, ще съм малко срамежлива и изчервена, но усмихната.

Защото съм такава. Обичам да се усмихвам широко, обичам да мечтая силно. Да вярвам с цялата си душа. Да чувствам с всяка клетка от тялото си. Да дишам дълбоко чистия въздух. Да дарявам щастие и доброта. Да бъда трудолюбива, упорита, отдадена на творчеството си и… себе си! Просто обичам да обичам…

Мога да говоря много, но и да бъда мълчалива, умислена. Мога да бъда сама с творбите си, но и да съм заобиколена от реалните хора и техните различни съдби и животи. Мога да дарявам със срамежливи леки усмивки и с блестящи, широки, мога да бъда и буреносен облак, ала не се плаши, защото дори в бурята, дъжда, силния пеещ вятър има нещо красиво, зареждащо, успокояващо. Вярвам в това.

Вярвам в упоритостта. Да, млада съм, съвсем наскоро навърших 16, но като хвърля поглед назад, към моментите, в които бях все още на 15, виждам колко си е струвало да не се предавам въпреки думите на някои хора, че е невъзможно да успея само защото годините, изминали от появяването ми на този свят, са едва петнадесет . Виждам как успях да сбъдна своята най-голяма мечта… да издам книга. Успях да спечеля конкурс за роман, в който участваха хора от различни краища на България, уверени, някои в пъти по-големи от мен и опитни. Наистина успях. Спечелих конкурса! Станах първа, събрах най-много гласове, борих се буквално до последно, изкачвайки се на първо място само с 8 гласа в последните 9 минути преди края. Успях! Аз… почти нечувана, уж „прекалено малка, прекалено неопитна“, но пълна с увереност и талант. Талант да пише, но и да се бори. И ето ме сега. Вече на 16, няколко месеца след онази вълнуваща нощ, в която се доказах, сбъдвайки мечтата си. Ето ме… тук съм и представям себе си и своя първи роман. 

Вярвам и че чувствата са всичко на този свят. Истинските, красивите, онези непринудените, дори спонтанните, изпълващите съществото ти, но истински. Част от тях изпитвам всеки (или почти всеки) ден като щастие, обич, надежда и още, но има някои, които очаквам с нетърпение да изпълнят тялото ми, да се задържат там дълго и да ме накарат да сияя още по-силно… като любовта. Чувала съм и съм чела много за нея и ми харесва да я наблюдавам, обмислям, а после и да я описвам. Това правя и в моя първи роман – разказвам за любовта и две нейни разновидности, които съм виждала, наблюдавала внимателно, но сам разбери кои са те. Разказвам за изкуството да твориш, въздействаш, виждаш, чувстваш, обичаш, живееш. Разказвам за очите – есенните и пролетните. Наблюдавай ги заедно с мен. Те наистина съществуват.

Така че не се страхувай да ме заговориш, да ме опознаеш… мен и моето творчество. Това съм аз – толкова млада и толкова неопитна, но обичаща да твори и с толкова мечти, копнежи. Ива… но не онази плачеща върба, която стои до реката и ридае, а онази, наречена „козя върба“, в чиито очи играят като малки козлета искрици, мечти, детство, сезони, спомени, мисли и… тайни.

Все още няма мнения за тази книга.

Напиши коментар

Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

  1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
  2. Написани само с главни букви
  3. Написани на латиница
  4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на service@helikon.bg